Халифатът трябва да бъде спрян
Ислямският Халифат успя да постави в ситуация на технически туш политическите кръгове. Само за няколко месеца станахме свидетели как смятаните за проста банда терористи и обикновени главорези-ислямисти, установиха контрол върху половин Ирак и части от Сирия. Фактически те установиха държавно управление в тези територии по законите на Шариата и местното население пропищя веднага от кланета и издевателства.
Но целта на Халифата е постигната, дори той да бъде унищожен – доказа се, че не само е възможно създаването на Халифат (Ислямска държава), но и тя да оцелее в днешния свят. До преди години ислямистите се ограничаваха до контрол на определени региони и анклави. Днес вече смело създават държава със собствени правила, със собствена администрация и с ясни намерения – да подчинят останалата част от света. Тези, които не могат да подчинят, просто ще избият. Това, което спасява засега съвременния ни свят, е една човешка слабост – кой е по-велик и кой заслужава да бъде Халиф на всички правоверни. Именно тази конкуренция между ислямистките организации и водачите им от Филипините през Африка, Близкия Изток и Далечния изток им пречи действително да създадат тоталната Ислямска държава.
Но няма гаранции, че утре, след година, след пет, десет, двайсет години няма да се появи подобна организация с водачи, които да го постигнат. Време е да отхвърлим либерализма като политика и да тръгнем по стъпките на реализма, особено по отношение на ислямизма и заплахите, които той носи навсякъде, където е пуснал корени по света. При досегашната концепция, силно повлияна от опростачения и опростенчески подход на САЩ за подредбата в света, ислямските (не ислямистките) държави бяха разделяни на приятели и врагове. Приятелите са тези, с които въртиш бизнес. Враговете са тези, с които не въртиш бизнес. Просто и елементарно. Именно по тази схема в редиците на приятелите на „Запада” се редят Саудитска Арабия и Катар, а Сирия и Ирак при Садам бяха разглеждани като врагове. А Саудитска Арабия, Катар, близкия им Бахрейн са дамгосани от крайните сунитски течения в исляма. Най-радикалните школи в исляма са дело именно на сунити (ахл-ал-Суна) – хората на суната, пазителите на суната, традиционалистите, последователите на „традиционната” ислямска догма. Именно подобни кръгове изфабрикуват едни от най-крайните, мракобесни и античовешки трактовки на исляма – уахабизма (Саудитска Арабия и Катар), салафизма и други.
От другата страна стои „шиитската” ос – течение в исляма, което не слага точка в религията и допуска интерпретации на исляма. Практическите шиитските общества, респективно шиитските държави са по-отворени към света, някои от тях определено светски настроени и готови на диалог. Критиците посочват Ислямска република Иран като шиитска теокрация, която е заплаха, но събитията от последните месеци доказаха, че не Иран и Сирия са заплахи, а неконтролируемите ислямисти, създадени с вдъхновението и подкрепата на политическия ислям в Саудитска Арабия и Катар.
Изводът е, че трябва да си подбираме съюзниците. Прави впечатление, ако оставим настрана САЩ, които имат интереси, различни от тези на националните държави в Европа, че сред европейските държави цари пълно объркване по въпросите с Близкия Изток. Очевидно е, че срещу Халифата трябва да бъдат взети спешни превантивни и ответни мерки. Но да се стига до пряка военна намеса, включително с участието на войски от Европа, би било самоубийство. На този етап стъпването и на един, най-общо да го наречем „западен” войник, в Близкия Изток ще изиграе ролята на катализатор.
Самопровъзгласилият се за халиф Ал Багдади на момента ще обяви „джихад” на нашествениците „неверници”, с което авторитетът му в ислямския свят неминуемо ще се повиши. Не трябва да имаме съмнения, че ситуацията ще бъде много хитро изиграна и за пореден път ислямистките извращения ще бъдат обявени за свещена война срещу „неверниците” и техните слуги, които искат да осквернят земите на Пророка. Един подобен сценарий би могъл да доведе до радикализиране на цели обществени слоеве и съседни държави. Да не говорим за ефекта върху редица ислямски общности в Европа, включително и в България. Прекалено либерални към религиозните извращения, ние допуснахме държавите в Европа да се наводнят с пришълци, носители на всякакви радикални ислямистки идеологии. България не остана по-назад и безконтролно и безкритично прие маси от „бежанци”, които дори да не са носители на тези идеологии, в своето настоящо социално положение, са благодатна среда за разгръщане на ислямистка пропаганда на територията на държавата.
Ако се върнем на казуса с Ислямска държава, която по-точно би трябвало да бъде наричана Ислямската, защото претендира да бъде единствената и автентичната държавата на исляма, то следва да се замислим как да бъде неутрализирана в най-кратки срокове. Очевидно нейното политическо и фактическо съществуване може да бъде прекратено само и единствено от онези мюсюлмански среди и държави, които категорично отхвърлят, изначално противостоят на крайния политически ислям, изповядван от Халифата. Понастоящем боеспособни в това отношение са само Иран, кюрдските милиции и Сирия. Правилно в момента се оказва подкрепа на кюрдските сили, но те едва ли са достатъчни, за да овладеят положението, ако и да получават подкрепа по въздух.
Стратегически разумно и съвсем прагматично би било на първо място да се помогне на Сирия да спре гражданската война, което минава през признанието, че по отношение на Асад е допусната грешка, което пък да бъде последвано от помощ за режима му да възстанови контрола върху цялата сирийска територия и да затвори цялата граница с Ирак. Отделно от това би могло да се водят и разговори за участието на Иран в борбата на терен с частите на ИДИЛ. Тук основният проблем би бил, че едно подобно положение ще бъде изтълкувано от сунитския свят като провокация. И тук е мястото веднъж завинаги да се тропне по масата и режимите на Саудитска Арабия и Катар да бъдат усмирени, защото именно с техни пари и подкрепа беше създаден Халифатът такъв, какъвто сега го виждаме. Проблематична е ролята на неоосманистка Турция от гледна точка на това, че тя едва ли би взела участие в един подобен сценарий. Първо, защото ще ѝ се наложи да сътрудничи с най-големите си противници – кюрдите, Сирия и Иран, и второ, защото митът за водаческата роля на Турция в ислямския свят ще рухне. От друга страна Ердоган няма пък особен избор – самият той ислямски радикал, беше окачествен от Халифата и други подобни нему като недостатъчно радикален и в съюз с „неверници”. В най-добрия случай на Турция би било логично да бъде отредена ролята на граничен филтър, като бъде принудена да не допуска през територията си движение на маси от хора към европейските граници – България и Гърция и обратно – на доброволци от Европа към Халифата.
Някой би окачествил подобен подход като абсурден, но трябва да се държи сметка, че предвид обстоятелствата и тяхната динамика няма как да се мине без помощ от Сирия и Иран. Великобритания вече недвусмислено заяви, че по този въпрос трябва да се води диалог и да се търси сътрудничество с Иран. Въпрос на време е преосмисляне на отношението на Европа към Сирия и Иран. То е и необходимо. В тази насока вече се изказват и експерти в сферата на отбраната – генерал Франсиз Данат, началник-щаб на британската армия, недвусмислено заявява минала седмица, че Британия трябва да си сътрудничи с Асад, за да бъде унищожен ИДИЛ.
В този контекст следва да се замислим какви са заплахите и как да ги неутрализираме по отношение на България. На първо място за пореден път трябва да направим преоценка на заплахите и възможностите си да им противодействаме. Халифатът обяви територията на България за изконна ислямска земя (б. а. всяка земя владяна някога от исляма, според ислямистите, е по начало и по право ислямска и не е загубена). Това означава, че ние сме в обхвата на тяхната активност, цели и интереси. В този смисъл заплахата е свързана с конкретна дейност, и терористична и пропагандна на наша територия. Поради тази причина се налага да бъдат предприети паралелно две твърди и безкомпромисни кампании – първата да се спре потока от каквито и да е нелегални имигранти през границата, защото всеки влязъл носи риск, а втората е да се направи преглед и да се профилактират всички онези групи формални и неформални, лица и организации, за които има данни, че са били в контакт или е възможно да са били в контакт със среди близки до радикалния политически ислям. Очертава се и трето предизвикателство – как да се противодейства на граждани на държави членки, които са съпричастни към радикални ислямистки идеологии. Тази задача би има решения в две направления – обмен на данни за подобни лица и организациите им с другите държави членки и по-строг контрол върху лица, идващи от държави членки, където е регистрирана подобна активност.
Очевидно е, че ситуацията се нуждае от твърда ръка и безкомпромисна политика, въпреки очаквания вой, който ще бъде нададен от някои либералстващи среди в страната.