ИДИЛ или как ненаучени уроци доведоха до кървавото настояще
Вече седмици Военно въздушните сили на САЩ извършват бомбардировки над позиции на ислямистите от Ислямски халифат (Ислямска държава в Ирак и Леванта/ИДИЛ). До по-мащабна военна операция до момента едва ли ще се стигне. Чисто теоретично боевете, които се водят, между ислямистите и кюрдските милиции имат характера на партизански военни действия. Редовната иракска армия я няма никъде, тя просто де факто не съществува. До преди няколко месеца фактическият разпад на Ирак беше хипотеза, предположение с голяма доза вероятност. Днес това е факт, Ирак вече не е единна държава – нито териториално, нито етнически, нито религиозно. Няма и да я има вече такава каквато я познаваме. За това вината е в безумната „демократизаторска” политика, която реши да смени един режим с друг, без да има каквато и да представа, че в ислямския свят тези драматични и травматични трансформации обикновено не завършват с катарзис, а с кланета.
Вероятността да се обособи самостоятелна кюрдска държава понастоящем е огромна. Но нейното съществуване и създаване минава през победа на Халифата. Разбира се, съществува и другата вероятност – формално да се появи Кюрдистан, но той да остане фактически разпокъсан в една вечна битка със сунитските крайни ислямистки организации, каквато е и ИДИЛ.
На този етап едва ли обаче това е възможно. Нито щатските бомбардировки, нито кюрдските милиции са способни да решат въпроса кардинално и окончателно. А това е проблем, който касае сигурността на половината свят и най-вече на съседните държави и Европа.
Темата за сигурността не се изчерпва с милионите бежанци и нелегални имигранти, които заливат средиземноморските държави, Турция, а през Турция и България. Не се отнася само и до опасността от терористична дейност на територията на Европа. Такава има и сега, при това дело на граждани на държавите членки. Не бива да подценяваме и други аспекти, които макар и не чак толкова видими, пряко заплашват европейските държави. Един бегъл поглед върху картата на Близкия изток, Иран и Афган очертава „Южният път” на дрогата – от Афган през Иран, Иракски кюрдистан, Турция, през България, нататък през Сърбия или Албания/Косово до Дурас и все към Западна Европа и САЩ върви трафика на хероин. По обратния път – през България и Турция, през Иракски Кюрдистан и Сирия върви пътя на синтетичната дрога към богатите клиенти в Близкия изток. Всеизвестно, че там където има наркотици, има и тероризъм, защото търговията с опиатите генерира огромни приходи, които се ползват за въоръжаване и логистика на ония групи, които защитават регионите, в които се произвежда дрога. Затова малко смешно е да се твърди че Халифатът се издържа само от продажба на петрол и робини по пазарите. Вероятно е вярно и по-страшното, че ислямистите са овладели и част от трафика на хероин и други опиати. Това в комбинация с щедрото финансиране, което продължават да получават от саудитски уахабитски среди плюс подкрепата на някои чужди разузнавания, включително и от тук, от Европа, наистина ги превръща в незаобиколим фактор в Близкия и Средния изток.
По пътя на дрогата се движат както други контрабандни стоки, така и хора – проституция, бежанци, нелегални имигранти, откровено криминални типове, търсещи спасение в либералния свят от изпълнение на присъдите си в собствените си държави.
В този контекст най-застрашени са държави като България – слаби, с лоша гранична охрана, с практически унищожени служби за сигурност, армия и гранична охрана. Дори страни като Италия се задъхват икономически – италианският военноморски флот харчи по 9 млн. евро месечно, за да вади от водата хилядите, идващи от Азия и Африка в Европа. Стотици милиони евра годишно потъват само за издръжка на лагери, медицинска помощ, храна и други дейности, свързани с нелегалната имиграция. Практически Европа е изправена пред един нерешим въпрос. Нерешим, ако не настъпи рязък и твърд, категоричен обрат както в разбиранията кой и как може да влиза на територията на държавите членки, така и най-вече по отношение на външната политика, която трябва да се следва по въпросите за Африка и Близкия изток, Афган и други страни.
Именно поради прекалено либералната си и мекушава политика по отношение на външната за Европейския съюз имиграция, Европа остана слисана, за пореден път изненадана и задъхана, пред случващото се в Сирия и Ирак. Първи цената за това безсилие ще платят държави като България, които са в контактната зона и са крайно неподготвени за каквито и да е мерки – превантивни, защитни, ответни. Не бива да пропускаме и факта, че с присъщия идиотски либерализъм години наред ни убеждаваха, че организации и терористи като ИДИЛ са борци за свобода и права. Европа настойчиво си затваряше послушно очите, докато подобни касапи се упражняваха в „налагане на демокрация” - Кения, Нигерия, Сомалия, Либия, Египет, Сирия и така до безкрай. До преди по-малко от 5-6 месеца и дума не можеше да се каже срещу Свободната сирийска армия, част от която бяха откровено терористичните групи ислямисти – фронтът „Джабхат Ан Нусра” и ИДИЛ. Говореше се за умерена сирийска опозиция – в условията на въоръжен конфликт умерена опозиция няма, а и за сведение на западните „стратези” - няма и умерен сунитски ислям. Това е кабинетна измислица на западноевропейските анализатори на исляма. При подобни социални взривове радикализацията, религиозната радикализация, на цели слоеве от населението е въпрос на време. Не че няма определени среди, които не споделят подобни крайни идеологии, но обикновено именно те стават жертва на войнстващия фанатизъм. С присъщата за съвременна Европа тъпоумност и липса на каквато и да е концепция за бъдещето, на всичко отгоре огромни потоци от финансови средства, оръжие, разузнавателна информация и стотици „доброволци” бяха пропуснати през турската граница (с охотното съдействие на ислямистите на Ердоган, разбира се), за да навлязат в Сирия и да бъдат употребени за „демократичната революция”. И „демократичната революция” се изроди в ислямистка касапница над стотици хиляди, дори милиони обикновени хора, които нямаха намерение да изоставят светския си, нормален живот в Сирийската арабска република. Нещо повече, в началото уж наши приятелски (б.а – приятелски на България) служби и разузнавания акушираха и направляваха ислямистката революция – факт, който се потвърждава от безспорното и признато присъствие на „американски инструктори” и турски резиденти сред редиците на „Ан Нусра” и ИДИЛ.
Когато вълната от насилие преля в съседен Ирак – държава с разбита армия, с разбита икономика, политически, етнически и религиозно разделена, Европа се сети, че нещо твърде страшно се мъти на югоизток. И пред слисаните погледи на мудните европейски бюрократи се пръкна един анахронизъм от средновековието – Халифатът, Ислямската държава.
Нито Европа, нито САЩ успяха да научат уроците от миналото, а именно че когато се извършва едностранна намеса, включително и чрез акумулиране на революции, това води до кланета и геноцид на „революционерите” над мирните жители. Прословутата Арабска пролет, както казват, се обърна на опустошителна Арабска зима с непредвидими за страни като България последици.
Ненаучените уроци от миналото водят именно до кървавото настояще. В продължения на десетилетия западната цивилизация последователно и безкритично подкрепяше разнообразна палитра от сунитски режими – някои от които крайно радикални и финансиращи ислямския тероризъм, който има за основана цел да унищожи „прогнилия Запад“. Този дуализъм във външната политика – да подкрепяш и поощряваш тези фактори, които искат да те унищожат, е водил не веднъж до ситуации като настоящата.
С недоумение може да бъдат приети думите на американския военен министър Чък Хейгъл, който в типичния простоват и по-скоро просташки стил на американската администрация, заяви, че такова чудо не е имало. Всъщност има. Нима „Боко Харам“ са по-различни, нима талибаните бяха по-умерени. А „Аш Шабаб“ в Сомалия? Списъкът е безкраен. И в основата на списъка назад във времето лежи подкрепа и финансиране, идващи от Запада, за да се акумулира, да се акушира тяхното пръкване.
А докато събитията се въртят с главоломна скорост, Европа едвам се пробужда за действие. Британският министър-председател откровено призна, че Халифатът е проблем и съществуването му е недопустимо. Той обаче посочи един път на действие, който показва, че в политиката на Европа може и да има обрат – включването на държави от региона като Иран, с които да се овладее заплахата. Друг е въпросът, че понастоящем Великобритания е в изолация, а държави като Франция например са пряко свързани с дейността на ИДИЛ, включително финансиране, доставка на оръжие и разузнавателна информация в миналото.
Поуката е много проста и ясна – трябва да спрем (по-точно правителствата на националните държави и ЕС) да се месим по подобен безотговорен и безпардонен начин в Близкия и Средния Изток. На всяка една намеса, включително на ниво финансиране и подкрепа за всякакви фундаменталисти. Липсата на елементарни граници, т.нар. „червени линии”, които не трябва да се прекрачват, катализират хаоса и взривяват цели региони. А Европа е доказала, че последното нещо, с което умее да се справя, са кризите. Нуждаем се от категоричен обрат в концепцията до къде може и до къде не може да се намесваме в чуждите вътрешни работи. Практиката доказва, че до момента всеки опит в Близкия Изток е грешка.
В България в крайна сметка ще бъдем принудени сами да се оправяме с последствията. Вероятно в нечий брюкселски мозък вече се мъти мисълта да оставят южните държави членки като буфер и да минимализират щетите. Друг е въпросът, че ако не скъсаме с наивистичните представи за света, едва ли ще можем нещо да променим.
Понастоящем и занапред България се нуждае от твърда и безкомпромисна политика по отношение на нелегалната имиграция, по отношение на рисковите общности с оглед на ислямският фундаментализъм. Не ни е нужна политика на ненамеса, а на баланс със светските режими в Близкия Изток, доколкото останаха такива след „ювелирните” акции на Вашингтон и Брюксел. Останалите трябва да бъдат поставени в изолация, нещо което трябва да се случи и с Халифата, на който все още някои европейски държави продължават да продават оръжие и логистична подкрепа...