Наказателен либерализъм
Все пак се затвърждава убеждението, че бавно но невъзвратимо се насочваме към идеята за либерализация на налаганите наказания за извършени престъпления. Становището на вицепрезидента от края на миналата година само доказва това. Фактът, че идеята беше лансирана първо, а и директно от вицепрезидента, показва, че Президентството активно ще се намеси в дебата, който вероятно предстои да се разгори в Народното събрание при очакваното приемане на нов Наказателен кодекс.
Перспективата за по-либерален режим е леко стряскаща - най-малко за тези, които са пострадали от престъпление. Анонсира се идеята, че наказанието доживотен затвор без право на замяна е: „ нехуманно и конкуриращо се тежко, нечовешко и само репресивно със смъртното наказание. „ Като чуваме този аргумент придобивам усещането, че посоченото наказание се налага на невинни, порядъчни граждани, а не на престъпници (в това число и рецидивисти), извършили изключително тежки престъпления. Както е добре известно доживотен затвор без право на замяна се налага за съвсем малък кръг тежки, умишлени престъпления, които се отличават с висока степен на обществена опасност. Нещо повече законодателят ги е определил като особено опасни – чл. 37, ал. 2 от НК. Т.е. вдигната врява от вицепрезидента и пригласящият й в НС…Любен Корнезов от БСП е напълно излишна, че даже и опасна. В себе си самата тема носи друг, скрит, заден смисъл – подготвяне на почвата (обществена, медийна и всякаква друга) да се върви въобще изцяло към силна и постъпателна либерализация на системата на наказанията и режима на тяхното изтърпяване. Не случайно фишекът беше пуснат в края на 2012г. – през настоящата 2013г. по плановете на НС следва да се приеме изцяло нов Наказателен кодекс и като нищо редица престъпления ще бъдат квалифицирани, съответно кодифицирани с по-ниска от сегашната степен на опасност, а оттам следват и по-леки наказания. Това пък означава, че други престъпления, сега определяни и нормативно закрепени като леки, въобще може да отпаднат, т.е. няма да бъдат наказуеми, действието или бездействието няма да бъдат определени, обявени от закона за престъпления. Имам неприятното усещане, че редица деяния, характерни най-вече за т.нар. битова престъпност, ще отпаднат от пределите на новия НК, защото сегашната действително показва тоталната неспособност на МВР, обвинението и съдът да се справят с битовата престъпност. Пример в тази насока е просията например. Нищо, че това е организиран, криминален бизнес за десетки милиони евра тук и в Европа, нищо че това е престъпна дейност, съпътствана от извършването на други, много по-тежки престъпления – трафик на хора, телесни повреди и т.н.
Именно поради това съзирам една планирана кампания в подхвърлянията за отмяна на наказанието доживотен затвор без право на замяна. Една кампания, която да ни отведен до крайното заключение, че следва да прилагаме много по-либерален, лек режим на системата на наказанията. Не от скоро се чуват гласове за намаляване предела на наказанието лишаване от свобода – максимумът да бъде намален до 15г. например, повечето наказания лишаване от свободата за леки престъпления да бъдат заменени с наказанието глоба и т.н.
Самата концепция ми се струва доста опасна. Чуват се дежурните аргументи за хуманност, човечност, без да се държи сметка, че става въпрос за извършени престъпления. Този философски дух на разсъждения е далеч от реалността, защото зад фразите „хуманност”, „човекът като ценност” и т.н. не стои нищо. От другата страна стоят всички онези пострадали от престъпления и техните близки. За тях никой не държи сметка и от тях и техните съдби некой не се интересува. Следва да отбележа, че по-лек режим на наказания за някои престъпления може да има, но в никакъв случай насаждащото се все по-силно становище, че нашата наказателноправна система е рестриктивна, тежко репресивна и най-вече неотговаряща на модерните тенденции. Настоящият зверилник, който за съжаление представлява днес нашата България, в който реда и сигурността на обществото и отделните граждани са мимикрия и пожелателни изречения в Конституцията и нормативните актове, едва ли може да бъде уреден с либерален наказателен режим. Да оставим либерализма на Европа, която е на път да се удави в него. Високите критерии за хуманност, каквото и да означава това, към престъпниците по затворите може да са приложими в добре уредената Белгия и в Холандия, но едва ли са адекватни тук. В този смисъл, за да си опазим двора и държавата, по-добре поне един път да се лишим от бюрократичните достижения на брюкселската либерална мисъл и да затегнем режима.
Вместо да се намаляват наказанията и да се смекчава наказателната репресия чрез премахване на тежките наказания, трябва да направим точно обратното. Все по-силно е усещането, че липсва каквато и да е адекватност на налаганите наказания спрямо състоянието на обществото. Не случайно социолозите отчитат сред хората „усещане за дефицит на справедливост”. Не е далеч от истината. Обикновеният български гражданин действително е незащитен, несигурен и е с пълното съзнание, че това е така. В някои части на „европейска” България е въпрос на време да бъдеш окраден, ограбен, набит или убит. Не случайно говорим за зверилник. И в цялата тази ситуация отиваме на най-голямото безумие да декриминализираме определение деяния, да намалим по вид и степен наказанията за други, за да стигнем до високите критерии на хуманно отношение към отчайващи рецидивисти например.
Категорично не мога да се съглася с тезата, че правата на осъденият с влязла в сила присъда престъпник са по-големи или равностойни на правата на неосъждания, на пострадалия например. Парадоксалното обаче е, че това се случва.
Пак се връщам на темата за доживотния затвор без право на замяна – вицепрезидентът Попова заявява: „ Наказателното право предвижда едно наказание, за което няма надежда, човекът не се отчита като ценност, липсва перспектива". Човек добива усещането, че доживотния затвор без право на замяна се раздава като наказание под път и над път за всякакви престъпления. Създава се внушението, че ние трябва силно да се загрижим за душения мир и ценността и перспективите на осъдения с това наказание. Въпросът обаче е, че то се налага за особено тежки престъпления като изключителна мярка, а не по правило за всички тежки престъпления. Това ще рече, че по интензитета на извършване, по своята жестокост, по своя характер, резултат, начин на извършване въпросното престъпление е изключително, откровено дръзко и крайно обществено опасно. В този смисъл то се налага за престъпленията измяна, предателство по чл. 100, 102, шпионство, диверсия, квалифицирани убийство по чл. 116, грабеж по чл. 199 ал. 2, по чл. 356е, ал. 2, престъпленията против мира, престъпления против законите и обичаите за водене на война, геноцид и апартейд. Видно е, че пределите на действие на наказанието са стеснени и очевидно освен квалифицираното убийство по чл. 116 и грабежа по чл. 199, ал. 2 няма изглед да бъде приложено в настоящата действителност. Това само подсилва съмнението, че тръгвайки от отмяната на доживотен затвор без право на замяна, ще продължим с отмяна на доживотния затвор като наказание и с намаление на пределния размер на наказанието лишаване от свобода.
Беснеещият експериментален либерализъм в наказателната материя е опасен. Не случайно в теорията се набляга на двете функции на налагането на наказанието (санкцията) – специалната и генералната превенция. Специалната е ясна – да превъзпита дееца занапред да се въздържа от противоправно поведение (в частност извършването на престъпления). В генерален план категоричността, размерът и еднаквото прилагане на предвидените санкции служат за социален буфер пред обществото – всички останали да се въздържат от извършването на престъпления с оглед на последиците, които ще претърпят (наказанието). При условие че либерализираме режима, то за каква генерална превенция можем да говорим въобще. Доживотния затвор без право на замяна не давал надежда на осъдения. Последната грижа следва да бъде има ли, няма ли надежда осъденият на доживотен затвор без право на замяна. Той получава тази присъда за умишлено, особено тежко деяние, а не току така. Всъщност в основата си този спор датира още от времето на приемането на първите наказателни закони в следосвобожденска България. И именно тогава д-р Константин Стоилов заявява, че нуждите на обществото надделяват над доктриналните разбирания в наказателноправната наука.
Не маловажен аспект е и сигналът, който се дава към обществото – че търпимостта към извършването на престъпления става все по-голяма, защото всъщност намаляването на размера на наказанията и отмяната на най-тежките наказания означава точно това.
Следва да вървим в посока на засилване на наказанията за тежките престъпления (минимум и максимум), изключване на възможността да се пада при такива деяния под минимума. Същевременно за леките престъпления с ниска обществена опасност следва да вървим в посока замяна на наказанията лишаване от свобода и глобите с общественополезен труд. Логично следва да бъде разрешен и въпросът с рецидивите и опасните рецидиви, защото случващото се показва, че рецидивът като явление, институт не се решава със сегашните мерки.
Престъпността, или по-скоро нейната плавна ескалация през годините, не може да бъде овладяна с леки наказания, либерализъм и упование във вътрешната доброта на човека, както ни се предлага. Ред се създава и се пази със санкции. Степента на тяхната строгост е обусловена от настоящото състояние на обществото. В среда, в която престъпленията са начин на живот за цели групи, в среда, в която има дефицит на справедливост и усещане за безнаказаност, либерализацията на наказателния закон е покушение срещу обществото.