Преглед


Image Format

Местната власт девалвира от политически тумори

Съществува един парадокс, за който рядко се замисляме, за който мимоходом говорим. А именно, че местната власт (кметове, общински съветници, кместки наместници) де юре и де факто следва да бъдат най-близо до хората, но често се получава точно обратното. И всеки може да даде десетки примери - скорошни или по-далечни във времето. Предполага се, защото такава е философията на Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), че понеже най-общо казано местната власт решава конкретните проблеми на гражданите на една конкретна територия (община, район, село и т.н.), то човешкия субстрат на тая власт - сиреч избраните или назначените, следва да са най-малко отдалечени от битието на същите тези граждани. Да, ама не. Много пъти хора са ми задавали въпроса - как да ви намерим, как да се свържем, как да говорим. Личният контакт е винаги труден, дори човек по цял ден да се среща с хора. Ясно е, че не може да видиш всеки. Интернет, социалните мрежи донякъде решават този проблем, но идеята е друга. Срещането, говоренето, писането с хора е да я наречем вторична дейност. Дори в нашето съвремие прекалената комуникативност - срещи, дискусии, обсъждания се превърна във фарс, който осмисля ежедневието на не малко кметове и общински съветници. Тонове приказки и после нищо. Хиперактивност в изказвания и коментари, но реално почти никаква идея хваната от мисловно ниво, прокарана като доклад/заповед и реализирана отвън на улицата, между блоковете, в парка или където и да е. Много говорят, но нищо не правят. И това е същностно противоречие с философията за близостта на местната власт с гражданите. Отчетливо се наблюдава една политическа тенденция, за мен доста пагубна - общото, голословно политическо дърдорене лека-полека превзема и местната власт, като измества фокуса от решаването на казуса "Х" към словестните войни за принципност, анализи, позиции, които никой не топлят и до нищо конкретно не водят.

И ако за Народното събрание това общо политическо говрене е обяснимо до известна степен на наситеност във времето - защото там става въпрос за изясняване на цялостната филсоофия на един нормативен акт (закон), което включва и политическа обосновка, то при местната власт е абсурдно. И този парадокс може да бъде онагледен с всякакви примери. Ето един - гласува се Програма за качеството на атмосферния въздух в Столична община. Два часа дебати и разправии, взаимни обвинения, политически натяквания и препирни, стигащи до лични обиди. И в крайна сметка всички гласуват "За" и програмата се приема. Наблюдавалите от страни този цирк, който се разрази в залата на Столичен общински съвет тази година недоумяваха кому беше нужно всичко това? Преспокойно разговорът можеше да бъде в рамките на 20-30 минути, където да се отличат позициите и проблемите, в т.ч. да се предложат конкретни решения. Но не би. Словестна вакханалия, чиято цел беше просто да се пълни времето с дърдорене, но не и да искристализира нещо съществено от полза за гражданите.

Друг пример - пак свързан с екологията. Общински съветници в Столичен общински съвет говорят, че кауза им е, основна цел е подобряването на екологията на града, по-екологичен градски транспорт, намаляване на финните прахови частици и т.н. Приказват и се тупат в гърдите. Идва да се гласуват доклад, който позволява пускането по линии на автобусния транспорт на 60 нови метанови автобуса ЕВРО 6, които на годишна база намаляват с поне 1 200 тона въглеродните емисии и са най-щадящи природата и същите тези хора гласуват "Против" или "Въздържал се". След което внасят и подкрепят доклад за разширяване на платеното паркиране в София, за което няма нито един документ черно на бяло дали въобще и ако е така с колко намалява трафика и замърсяването. С други думи двата примера онагледяват как местната власт вече също е молепсана от един политически тумор - този на общото политическо говорене плюс очевидната разлика между думите и делата.

Друга метастаза, прихватана от централната власт, е относителната анонимност, в която много кметове и общински съветници си живуркат. И ако за кметове е по-трудно, щото тъй или иначе трябва да решават оперативни въпроси, то за един инертен общински съветник не е трудно да живурка 1-2-3 мандата, без да остави особена следа. И без да реши или поне да постави поне един важен за хората въпрос. Това води до разочарование у гражданите и девалвира самите устои на местната власт. Просто хората спират да виждат в общината инструментът, който им подобрява живота. И резултатът е анархия и житейски мъки за цялата общност. Много може да се напише и каже по темата. Много може да се анализира и да се търсят решения. Парадоксалното е, че местната власт отсътва дори от образователната ни система. Просто я няма в учебниците. Как се избира, как функционира, кой за какво отговаря, на кого трябва да се оплачеш при проблем или нередност и т.н. Дори в сферата на висшето образование отсъства. Почти никъде не се преподават поне базисните неща, тук-так в учебните програми се промъкват по една две-теми (най-общи) и с това се приключва. 

Вероятно осъзнаването на голямата важност на метсната власт за същностни подобрения в качеството ни на живот е преломът, който трябва да изживеем, за да получим нормалност в нашето битие. Иначе казано - по-малко политическо голословие и приказки и повече действия. Ако щете - т.нар. реална политика за гражданина, за микро обществото на ниво улица, квартал, район до цялостния ефект за нашия си, български социум. Редно е и избирателите, и избраните да активират онзи имунен механизъм, който да изхвърли празнодумците от местната власт. И те да бъдат заменени с хора, които наистина работят, предлагат, галсуват и реализират конкретни идеи, които се овещевяват.

И в тази връзка съвсем спокойно можем да твърдим и да се борим, разбира се, срещу девалвирането на местната власт от политическите тумори. А е пределно ясно, че един тумор следва да бъде изрязан - точно, прецизно, за да оздравее организмът, а и за да не дава повече разсейки. Основното оръжие, лекарство е търсенето на сметка кой какво е свършил. Какво от изприказваното де факто се поставено и се е случило в действителността. Това е лакмусът, който да демаскира, а и чрез който да бъдат премахнати онези сламени човеци, които шестват из кулоарите на местната власт и осмислят политическото си и институционално съществуване с безконечно нижене на голи, неподплътени фрази или ленност.