Преглед


Image Format

Отечествен фронт срещу неизбежната отбрана

Странно институционално позициониране видяхме по темата за прецизиране на тесктовете в НК, регламентиращите обхвата и приложението на института на неизбежната отбрана. Макар че имаше силни нюанси в мненията, се очерта едно учудващо единение между ВСС, Прокуратурата и ВКС по темата. Най-общо казано и трите институции се възпротивиха на идеята за каквато и да е промяна в чл. 12 на НК. Според становището им - не е необходима нова редакция или допълване на съществуващите текстове. И сегашният член 12 бил напълно достатъчен и отговарял на обществените реалности. Стигна се дори до позиция, в която отказаха да участват в работната група, която да събере преложенията за промени. Тази схоластична позиция на трите органа донякъде е разбираема - така са свикнали, така си работят, всяко нововъведение или промяна е стрес за системата. Т.е. ние имаме една позиция, която от камбанарията на съдебната власт има някакви свои логични доводи, макар и доста егоцентрични, тясно конюнктурни. Вероятно има и някакъв резон в доводите, че не може да се прекрояват закони, и то пък специално НК, под натиска на определени случаи, добили огромен обществен интерес.

И тук започваме с "но"... На първо място дебатът за пределите на неизбежната отбрана не е нов и не е под натиска на този или онзи факт или случай. За сведение - още в далечната вече 1997г. след един законопроект за изменение на същия този чл. 12 Конституционният съд образува к.д. 13/1997г. и се отпочват споровете къде и какви са пределите на неизбежната отбрана и кои са случаите, при които категорично не се носи наказателна отговорност за превишаването й. Някои продължават да твърдят, че не е необходима казуистика и нейното наличие е опасно. Други са на обратното мнение - има хипотези, при които ако човек бъде нападнат в жилището си, отбранява се, не трябва да носи наказателна отговорност за превишаване на пределите на неизбежна отбрана. Животът обаче е пъстър, шарен, изобилства от случаи, в които се постановяват явно несправедливи присъди за хора, които са защитавали живота и здравето си, а и този на близките си. И са осъдени. Жертвата става престъпник. И именно насищането на нашата действителност с подобни казуси е генераторът, който поддържа дебата жив от 1997г. поне, та и до сега. Заключението е, че има изобилни основания да се върви към реформиране на института на неизбежната отбрана от години, но отлагаме това решение. Съображенията за тази ситуация са и политически, и юридически, и чисто лобистки и конюнктурни. Обаче правото е създадено, за да служи на хората, а не обратното. Отказът да се регулират по нов начин обществените отношения, е странен. Защото проблем има, очевидно имаме дефицит на справедливост, а и дефицит на сигурност, а правото трябва да решава тези обществени проблеми, иначе се обезсмиля. Както се очертава дебатът около идеите за прецизиране пределите на неизбежната отбрана има и своите чисто философски страни, както и е въпрос на светоусещане. Трудно бих могъл да възприема вижданията на някои хора, които се возят в бронирани лимузини с шофьор и охрана, че нямало нужда от промени. 

Втори аспект от противоречията около прословутата неизбежна отбрана е къде и как да се прецизира. Личното ми мнение е, че законодателят би следвало да се потруди и над чл. 12, ал. 2 -  "Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението." Това е доста стара редакция, която отприщват субективизъм в съдебните решения и е една от причините за формиране на негативно отношение към съдебната власт (поради постановяването на несправедливи или дори на очевидно несправедливи съдебни присъди за превишаване пределите на чл. 12). Проблемът се заключава във възможностите за прекалено широко тълкуване що е то характер на нападението (какво се има точно предвид, какви са белезите на този характер и как се определят) и как дефинираме опасност на нападението и степените й. Тежка и противоречива дискусия, но обществото очаква решения или по-скоро усилия на законодателя и правоприлагащите органи в посока по-голям интензитет на защита на нападнатия спрямо деееца. Безспорно е, че сега съществуващия текст е пестелив, лаконичен. И това отваря портите съдът да третира всяка защита с вредоносни последици спрямо нападателя за потенциално превишение на пределите на неизбежната отбрана. С други думи се прилага един абсурден бакалски подход за оразмеряване интензитета на нападението спрямо интензитета на защитата. В генезиса си тази постановка е абсурдна и фундаментално сбъркана. Съдът разсъждава за интензитета на отбраната по причинения от нея вредоносен ефект от защитаващия се на нападателя. Съди за характера на отбраната по използваното оръжие или сила. Но рядко, честно казано като правило, съдът прави обоснован анализ за последиците от едно нападение за нападнатия, за ефектът от неотблъснатото нападение, за опасността от това нападение, за реалната възможност чрез физически средства или помощни такива нападението да бъде отблъснато, за елемнтът на изненадата, за бруталността на нападението. Всеки, който е бил нападан, знае, че това е ситуация за секунди, а интензитетът на нападението се мени в зависимост от множество фактори. Съотносимостта на опасността от нападението към защитата е обтекаема категория, тъй като в цялост следва да се изследва целият процес, а рядко се събират и оценят доказателства за това.  При сегашната уредба това е правна възможност за съда и можем да се сърдим, образно казано, на законодателя, че не е дефинирал изчерпателно, а не на съдебния орган. С други думи в тази алинея 2 на чл. 12 има прекалено много субективизъм и липсва на дефинитивност, както и липса на каквато и да е формулировка що е то съразмерност на отбраната. В момента за нея съдим по определени белези, в повечето случаи вторични. Например прословутите случаи, в които за отбрана се полза оръжие срещу нападение с остър или тъп предмет. Текстът е откъснат от житейските случаи - едно нападение през ноща, от двама души с ножове логично следва да се отблъсне по всякакъв начин без значение от крайния резултат. В момента рискът да се претендира превишаване на пределите на неизбежната отбрана, ако стреляш, е голям. Житейски не звучи логично, но съществува като казус. Логиката в момента е мъртъв след нападение, но не осъждан. Как се вписва това в прогласения всеобщ правен принцип за неприкосновеност на живота и здравето не е ясно. Дали ще се тръгне към предефиниране на ал. 2 е спорно. За съжаление няма достатъчно монолитна политическа и експертна подкрепа за това, което би торпилирало всяка една идея, макар и разумна.

Като компромисен вариант се очертава прецизирането на ал. 3, която очертава квалифицираните случаи, при които категорично не се носи наказателна отговорност - влизане с насилие или взлом в жилището. Това предложението, добило вече гражданственост като поправката "Каракачанов", защото вицепремиерът я внесе в работната група по въпроса, ще реши не малък брой казуси занапред. Предлага се нещо логично и практично - всяко противозаконно влизане в жилището ведно с извършено нападение, да води до ненаказуемост на защитаващият се. Практически случаите с нападение в дома са значителна част от , водещи до прилагане на института. Защо сегашния текст да бъде заменен с противозаконно влизане. Много просто - за да се обхванат всички онези ситуации, в които се влиза по скрит начин, с ловкост, чрез технически способи и т.н., които сега не отговарят на редакцията на ал. 3, но изправят нападателят пред защитника. В тая връзка вие няма как да знаете дали нападателят е влязал с насилие или взлом в момента на защитата. По-скоро ще го установи след това следствието. А тази неяснота представлява една бариера пред защитаващия се. 

Така или иначе дори и това разумно предложение срещна отпор, въпреки че не един или двама видни юристи препоръчаха да се направи тази промяна. Една особена коалиция по интереси се сформира, за да брани статуквото. Коалиция, която ни убеждава, че не е нужен нов подход. Своеобразен отечествен фронт срещу неизбежната отбрана - фронт, съчетаващ личности и институции, които иначе трудно си говорят и между които хвърчат не само искри, а и падат гръмове. 

И трети повод за размисъл - аргументите защо на парче и защо сега. А кога? След неуспешния опит за приемане на изцяло нов НК очевидно ще продължаваме да кърпим стария. За бързането - по-горе. А да имаме и нещо друго предвид - не един или два кодекса в континенталната правна система съществуват от поне сто години и се изменят и допълват. Така че как се уреждат обществените отношения е предмет на технология и избор на законодателя. проблемът не е във формата, в начина, в способа, а в крайния ефект. Така че няма нито доктринални, нито формални пречки сега да изменим и да изменяме наказателния закон така, че той най-сетне що-годе да отговаря на новите реалности. някои казват - на парче. Ами при липсва на по-добро, това е пътят. И тук се сещам за приказката кой първи ще хвърли камъка...

В обществен план обаче дали е меродавно мнението на този нов фронт. Едва ли, защото съзнателно, подсъзнателно, ирационално дори, хората усещат нуждата от действия. Искат държавата да даде решение и да покаже, че е на страната на честния и порядъчен гражданин. Другото е на втори план. Правнотехническия спор как да се формулират текстовете не отменя необходимостта от нови правила. 

Предстои да видим развръзката. Далеч съм от мисълта, че ще бъде лесно. Тепърва има да се удряме в подводни камъни, там където най-малко сме очаквали. Но е редно да си дадем сметка, че обществото отдавна очаква тези стъпки и всяко едно бламираме и протакане може да торпилира цялата тази система, която новият отечествен фронт брани. Тогава?